The Catalogue Starter Guide

Евстати, по прякор Цайса. Фургонът, някъде на Цариградско шосе 23: 25

- Впрочем, - каза Петров. – я ми дай Цайса.

Спиро погледна намръщено към Евстати и му посочи слушалките. Той кимна и си ги сложи.

- Тука съм, шефе. – провикна се, докато се опитваше да не влезе в  дупките на пътя.

-  Цайс, - гласът в слушалките звучеше замислено – имам задачка за гениалния ти мозък.

- Слушам. – Евстати се ухили до ушите. Както всеки възпитаник на Техническия университет той обичаше да го гъделичкат по самочувствието.

- Нещо, - каза майорът. – Много бързо, много силно, налита на метал. Що е то?

- Хмм, - Цайса заобиколи съсредоточено една особено голяма яма.  - Такова чудо нашенско нЕма.

- А, не нашенско?

- Ако, наоколо се беше появил китайски метален дракон, щяхме да забележим. Друга възможност са тролове, те са непретенциозни в диетата си, но първо - са бавни и второ - по нашия край няма да виреят - не се разбират с таласъмите. Не се сещам друго, което да яде метал с такава скорост и в такова количество. Има ли възможност да са обикновени крадци?

- Не, - каза  майорът след кратък размисъл. - Осемдесет релси от депото по 600 килограма всяка. И алуминиевите шини на резервния трафопост. Всичко това е изчезнало за не повече от 40 - 50 минути. На обикновени крадци ще са им  нужни поне два тира и един кран. И пак няма да успеят за толкова време. Значи, трябва да е било нещо от нашия контингент.

- Шефе, а аналитиците какво казват? - Цайса наби спирачки пред единствения оцелял светофар в квартала.

- Марчето е в отпуска, а Жоро е толкова бавен, че ако почне да си пише името, ще свърши след седмица.  

- Ясно, - светофарът светна зелено и Цайса потегли бавно. Закриволичи внимателно  покрай барикадите на пътя и след петдесетина метра, щом препятствията свършиха, даде газ. -   Мейджър, ще ми трябва някой от изчислителния център, но доколкото ги познавам, никой няма да се появи по-рано от дванайсет на обяд. Бай Пешо чистача да е някъде там ?

- Почиства конферентната зала. - гласът на майорът показваше недоумение - Той пък за какво ти е?

- Поддържаше базите данни на университета, докато бях студент. И има ключове за сървърното. - отвърна Евстати. - Кажи му да направи две справки - едната, от сървъра на полицията  да извади всички случаи на изчезнали “метални изделия”, по райони, за една година назад. Другата от нашия сървър – всички засечени аномални активности по райони със същества по-малки от трол, пак по райони, за година назад.

- Ще ти пратим информацията след малко, - каза след кратък размисъл майорът и изключи връзката.

- Цайс, дай по-бавно! – обади се Ванката, който следеше внимателно екрана на локатора. – Засичам две въздушни цели на около сто метра.

- Наблизо има гнездо на харпии. – каза Шопа, без да вдига поглед от таблета си. –Достатъчно умни са да не ни нападнат, а и след малко влизаме в обсега на противовъздушната отбрана на летището.

- Шопе ! Шшшшт !  - изръмжа старшината – Зарязвай тоя таблет и включи „плашилото за гарги“. Защото, както знаете трябва…

- Постоянна бдителност! – хорово изрецитираха подчинените му.  А Ванката добави – Всички сме го гледали тоя филм.

Шопа остави таблета и под намусения поглед на Мармаджев, включи захранването на „плашилото“ - автоматичната малокалибрена картечница, намираща се на покрива на фургона.

- И, Ванка - каза Спиро – Я ме свържи с Ленчето…

- Последния набран  номер - Ванката, без да откъсва поглед от локатора, измъкна телефона си и го подаде на старшината.

- Няма да те питам какво толкова си говорил с нея три часа, - изхъмка Спиро и набра номера.

- А, сега, Ленче, пиле шарено – започна той, веднага след като му вдигнаха от отсрещната страна. – кажи на  дядо си, какъв е тоя европейски урунгел….

Стажант Елена Троянска(Ленчето), Летище София, 23:35

- А, сега, Ленче, пиле шарено – гласът на старшина Мармаджев в слушалката стресна Елена, - я кажи на дядо си, какъв е тоя европейски урунгел дето се е домъкнал да си вре носа в нашите работи?

- Инспектор. – смотолеви смутено тя и затреби разноцветните кичури на косата си. Въпреки шестте месеца стаж в организацията, все още не можеше да свикне с начина на изразяване на старшината.   

- Пол, възраст, националност, сексуални предпочитания, информираност?

- Мъж, около четиридесет, немец – Ленчето крадешком хвърли поглед към инспектора, който с интерес разглеждаше изложбата на оръжия във фоайето на летището . – Прилича ми на нормален. Десет години е бил посланик в Южна Африка. Прехвърлили са го вчера в генералния комисариат на европейската комисия, а днес са го пратили в България. Изобщо няма идея за какво е тука, казали са му, че ще бъде запознат на място.

- Значи поредното отбиване на номер от Европейската комисия. – удовлетворено каза старшината. -  С Цайса, понеже поназнайвате англиЦкия, ще му направите една въвеждаща лекция, ще пообиколим пущинаците, и после ще го закараме в хотела. Впрочем, може да излизате, пред входа сме.   

Фургонът, паркинга на летището, 23:40

- Тук ще ви трябва малко повече предистория, господин Мюлер. – Цайса изчака докато немеца седне на предната седалка и закопчае колана си, и потегли. – Чували сте за Царичина?

Немецът поклати глава отрицателно.

- Село, близо до София. – продължи Евстати. – През 90-та година, армията започва разкопки, по официалната версия – за да се търси съкровището на цар Самуил. Но няколко години по-късно се оказва, че всъщност са търсили гробницата на извънземно същество. Вдигнало се голям скандал по повод разхищението на държавни пари за глупости, търсенето било прекратено, а разкопките - залети с бетон.

- Оказа се, че все пак военните са измъкнали нещо от разкопките. Някакъв древен артефакт. Понеже нямало пари за изследвания, го зарязали да събира прах във Военно-Историческия музей.  - добави Елена. – Но за това се разбра едва преди две години. Когато артефактът се активира. Никой не знае защо.

- Знае се! Но не се говори публично. – не се съгласи Евстати. – Това стана точно по времето на международния фестивал „Митология и съвременност“, който се провеждаше в София. Над десет хиляди човека „митологисти“, една седмица си пъхаха носовете навсякъде. И накрая, по време на финалното шествие, където участниците, маскирани като разни митични герои и същества, минаваха покрай музея, артефактът се активира. Появиха се „пробиви в реалността“, така ги кръстиха умниците, които после ги изследваха. И започнаха да се пръкват всякакви нестандартни живинки: таласъми, харпии, караконджули, банници, водници, хипогрифи, самовили, нимфи, вампири, бесове, тролове и всякакъв вид още нечестива гадост. За две години ги позачистихме, но все още може да се видят дриади и феи в Борисовата градина и Южния парк, енти в Северния, русалки в Искър и даже в Перловската река.

Ленчето потръпна, като си представи русалки, плуващи сред лайната в Перловската река. Съдейки по физиономиите на останалите, те, изглежда си представиха същото.

- В крайна сметка, разбра ли се какво е причинило активацията на артефакта? – попита Мюлер.

- Вярата!. – Евстати беше категоричен.

- Вярата ? – немецът скептично повдигна вежди. – Тогава не трябваше ли да се появи Бог?

- Хората не вярват в Бог. Те вярват в дяволи, в късмета, в щастието, в чудовището под леглото и в гардероба, в проклятията, в зомбита, в таласъми, във вещици, в извънземни. Вярват на рекламите, на политиците. Вярват в страховете си и във всичко което не е Бог. Може би, защото да вярваш в него е скучно, банално и неинтересно. А сега, представете си вярата на над десетте хиляди човека, фанатизирани на тема митология в шествието...

- Повечето от съществата, които изброихте са доста опасни. – замислено каза немецът. – При кацането ни атакува хипогриф. Тогава разбрах, защо и гражданската ви авиация е въоръжена.  Не се ли опитахте да деактивирате артефакта, или да го преместите някъде другаде?

- Не може да се премести, докато е активен. – обади се Елена. – Просто никой не може да се приближи достатъчно близо до него. А, и никой не иска да го деактивира, докато не е изучен напълно. Единственото, което можеше да се направи е да се ограничи радиуса му на действие.

Евстати, като видя неразбиращия поглед на немеца, допълни:

- Артефактът „чува“ вярванията и страховете на хората в близост до него. И ги материализира.  Зоната на „слушане на вярващите“ и на „пробиви“ зависи от броя на хората, които вярват.  Докато София беше над три милиона жители, тя беше с радиус около петдесет километра. Сега, при сто хиляди е едва километър. Много по-лесно се охранява от фанатици. Миналата седмица, например, спряхме групичка индийци, последователи на Кали. Не искам да си представя, какво щеше да стане, ако се бяха промъкнали. Сам виждате в какво се е превърнал градът – полуразрушени сгради, квартали в които никой не живее, барикади и автоматични турети по улиците…

 Фургонът, някъде по околовръстното

- Старшинка, от базата търсят Цайса. – прекъсна интересната лекция Ванката.

- Пусни на високоговорител. – кимна Спиро.

- Цайс! – беше Майорът.  – Бай ти Пешо направи справките – за последната година в този район има доста изчезнали „благинки“, като повечето от изчезванията са свързани с активността на два цигански катуна. От нашите аномалии имаме засечени няколко гаргойли, таласъми, една фея, ент и два вампира.

- Хм! – Евстати се замисли. Внезапно, в озарение удари по кормилото.  – Нито гаргойлите, нито таласъмите и феята са достатъчно силни за да изнесат релсите. Ентът може, но е доста бавен. Остават вампирите, но на тях не им трябва метал, освен ако.... Мейджър, проверете катуните и пунктовете за вторични суровини. Може да не звучи политкоректно, това което ще кажа, но циганинът, дори и вампир си остава циганин…

- Ясно, - каза Майорът. – Мерси Цайс, ще пренасоча екипите. – и добави.  – Старшинка, имаме голяма поръчка за семейството на Батман. За другия месец. Колкото повече, толкова по-добре. Ако шОфера ти е прав, …тука за циганите…

- Точно сега ли? – изръмжа Спиро. – Нямаме никакви резерви.

- Знаеш, какво трябва да се направи – отвърна майора. – Имаш един във фургона. За месец ще се съберат достатъчно.

- А,  нашия гост?

- По твое усмотрение. Не знае и не трябва да разбира.

- Ясно, - въздъхна старшината. – Край на връзката.

Помълча няколко секунди и се обърна към Ленчето:

- Ленче, питай го тоя иска ли да види вампир на живо. - и без да чака отговор, се обърна към Евстати. -  Цайс, карай към Враждебна.

- Ама, Старшинка, там няма вампири – учудено каза Евстати. – Там е лагера на сирийските бежанци…

- Код 6, - прекъсна го Спиро.

 - А! - ухили се Цайса и даде газ. – След 10 минути съм там.

  Фургонът, кв. Враждебна. 10 минути по-късно.

 Мощната машина изрева и бавно спря на хълма. Вратите се отвориха и отвътре изскочи цялата група.

- Сега ще имате възможността, - Цайса тръгна към гърба на фургона – Да видите, така да се каже, съвсем прясно уловен вампир. -  Зад него заситниха немецът и Ленчето.  – Държа да отбележа, че българските вампири нямат нищо общо с лигавите западни метросексуали, показвани по филмите. След инициирането, разумът им е празен, работят само най-първичните им инстинкти. С течение на времето поумняват и започват да се държат почти като хора. – Евстати набра кода за отключване на клетките. Задната врата на фургона започна да се повдига бавно. Немецът се приближи за да види по-добре и изведнъж се строполи пред краката на Ленчето. Зад него стоеше старшина Спиро Мармаджев, а в ръката му искреше парализатор.

- А, - стреснато го погледна стажантката. – Старшинка…?

- Нищо му няма ! – Спиро изключи парализатора и го прибра. – След десет минути, ще се освести и нищо няма да помни. Ще му кажеш, че вампирът се е измъкнал, ударил го е и е избягал. Разбра ли?

- Ама, той не е избяг…

- Ще, - Цайса измъкна апатичния вампир от клетката и го стовари на земята. – След като свърши действието на упойващия газ. И тогава директно ще поеме към лагера.

- Ама… как? – Ленчето объркано погледна към вампира, а после към светлинките на бежанския лагер в подножието на хълма.

- Душко, - погледна я изкосо старшината. – Явно имаш нужда от разясняване на политиката на фирмата. Цайс! – обърна се към него. – заеми се! А вие двамата, - махна той към Ванката и Шопа.  – Вземайте швабата и го вкарайте в кабината.

- Ленче, - започна меко Евстати, докато сваляше нашийника от врата на вампира. – Кой мислиш, че ти плаща заплатата? Държавата? – усмихна се той. – Ако мислиш така, си в голяма грешка. Субсидиите едва покриват горивото на патрулните коли. Останалото си го печелим сами. Как смяташ, какво става с вампирите, които хващаме? С тези почти разумни, почти безсмъртни, много силни и бързи същества. Които с помощта на един евтин имплант в мозъка, стават управляеми като роботи. Едно ей такова – Цайса подритна започващи да идва на себе си вампир. – Струва петстотин хилядарки. Перфектният работник – от миньор в урановите рудници, до играчка за незадоволени домакини, начели се с вампирски романи. И единственото, което му трябва за да живее, е кръв, която дори може да не е човешка.

- А, бежанците? – Елена стоеше потресена от разкритията. И от това, че никога не се бе замисляла, какво става със заловените същества.

- Код 6 - косвени жертви за “общото благо”, - повдигна рамене Евстати. – Евросъюзът ще си затвори очите, каквото и да става в бежанските лагери. Преди малко, майорът каза, че ще имаме поръчка за поне десет вампира, освен евентуално вампирясалите циганета, което значи, че трябва да ги намерим отнякъде.  Ей сега, нашият ще се събуди, ще нахапе няколко човека, ние ще дойдем, ще ги приберем и после ще ги пратим в евросъюза. Там, накъдето се бяха запътили.

Вампирът, сякаш разбра, че става дума за него, се изправи внезапно и се понесе към бежанския лагер.

- Умно момче, - усмихна се Евстати. После помаха с ръка пред лицето на застиналата в ступор Елена. – Идваш ли? Че гостът ни също скоро ще се събуди и освен лекцията по история, ще трябва да му обясним и правилата за безопасност.

_______________________________________________________________

 * Нáви - произлиза от старобългарската дума навъ, което означава мъртвец. В думата нави е тясно свързана с некръстени, мъртвородени, умрели, пометнати деца, от погребани извън гробищата, които после се завръщат при хората като зли демони на смъртта.  Причиняват на родилките несвяст или смърт